Една врата и няколко размишления

„Човекът ще остане затворен в стая с отключена врата, която се отваря навътре и няма да излезе, докато я бута навън вместо да я дръпне.”
(Лудвиг Витгенщайн)

Ако приемем стаята за малка част от потенциала на човешкия разум, а пътят към който води вратата - безкрайната и необятна истина, то „бутайки” я показваме своя стремеж към познанието, но и невъзможността да го постигнем. Това е още една интерпретация на преодоляването, подобна на „Митът за пещерата” на Платон, Теорията за илюминацията на Августин и цитата „Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.” на Ницше. Отговорът на всички въпроси може да е елементарен – достижим само чрез едно „дърпане на вратата”, но с малко повече сила вратата може да бъде и разбита.

Светът е в равновесие – щастие и нещастие, ден и нощ, слънце и луна, добро и зло, Бог и дявол. Затова и всеки проблем има две страни за решаване – правилна и грешна. Ако приемем „бутането” за грешно, а „дърпането” за правилно, човекът сам трябва да достигне до заключението, че ако извършва дадено действие и не достига до отговор, може би трябва да направи точно обратното, за да получи резултат. Поетично звучи примерът с вратата и същевременно малко грубо заради глаголите, но сякаш не изглежда правилен. Защото хората имат сила – мисловна и физическа. Тази сила може да разбие вратата и тогава, въпреки грешния метод, истината от другата страна пак ще бъде достигната. Така, че има ли наистина правилен и грешен подход или всичко е просто въпрос на себенадмогване?

Някои науки твърдят, че човек използва малък процент от мозъка си. Някои философи твърдят, че Бог е ограничил знанието. Тоест има възможност за развитие и откриване на нови истини и теории, но може би е закодирана или закърняла. В ръцете на човек, независимо от природата, еволюцията или Бог, е дадена възможността за усъвършенстване, за развитие. Стремежът е възможност дадена на човекът. Спортни състезания доказват способността на човека чрез физическата си дейност да прави невъзможни на пръв поглед неща. Защо да не може да прави това и с мисловната си дейност? Мисловната дейност, както и физическата, изисква ежедневни упражнения, мотивация, цел и, разбира се, резултати. Заложбите, талантът, природните дадености може би са фактор, но не винаги отсъствието им оказва влияние, ако желанието е достатъчно голямо.

„Навикът е най-страшен – не те напуска дори когато чувствата са изместени от логиката.” казва Джаклин Сюзън в свое произведение със съвсем различна насоченост. Но ако обществото е насадило стереотипа на грешно използване на „вратата” се изисква много сила, за да бъде отречено правилното за останалите. Смята се за фурор, иновация, сензация достигането до ново откритие и точно защото това се случва толкова рядко, постижението е толкова забележително.

Ако пътят към истината беше толкова елементарен със сигурност вече щеше да бъде постигнат. Човекът, тръгнал по пътя към истината и открил нейното значение за своето съществуване, е прекалено интелигентен, за да не се справи с подобен проблем какъвто е отварянето на една врата буквално или откриването на грешния метод – преносно. Може би човекът прави много грешки, вървейки по своя житейски път, но качество, което той притежава е да бъде съдник на самия себе си. Защото въпреки гордостта, въпреки увереността, в края на деня, когато всеки остане сам със себе си, независимо дали ще сподели с останалите или не, разсъждава върху своите избори и резултата, който е постигнал с тях.

Човекът не е затворен в отключена стая. Ако беше в такава, отдавна щеше да е открил пътя към истината. Човекът е затворен в стая без прозорци и няколко стоманени врати с шифровани ключалки. Под тях има малък процеп, през който се процежда светлина. В малкото студено помещение, човекът е измъчван от студ, самота и тъмнина. Процепът под вратата му позволява да вижда формата на тялото си и тази на стаята. Процеждащата се светлина топли в студения заобикалящ мрак. Затова човекът се стреми към нея. Върти ключалката и използва различни цифрови комбинации, за да открие правилната, която да открива пътя към светлината. Човекът знае, че греши, но знае и че ако не повтаря грешките си, накрая ще достигне правилната комбинация. Човекът може и да разбие вратата, въпреки че е направена от стомана, защото има достатъчно физическа сила и достатъчно воля. Човекът обаче не съзнава, че светлината е толкова ярка - способна да заслепи и толкова силна - способна да изгори. 

И така нататък...

Хубаво ще е да се извиня на себе си и на блог-а си за дето така го занемарих... Оказва се, че 2014 е една прекрасна година. Радвам се на живота, благодаря, че съм жива и оценявам възможностите, които ми се предоставят! Разпокъсана съм между уроци, подготовки за олимпиади, шофьорски курсове, рисунки, пътувания, приятелства и т.н. Надявам се не звучи все едно се оплаквам... Животът е прекрасен!

Напоследък писах много есета на всевъзможни теми. Затова и нямам сили да пиша в блога през малкото си свободно време. Може би ще публикувам някое, защото иначе просто си стоят в папка на десктопа и горките дори не могат да прашасат, а все пак някой може да оцени труда ми, нали? На 11-12-13 април бях в Хасково за националната олимпиада по философия. Не се справих блестящо, според оценката на журито, не спечелих лауреатно място, но останах наистина впечатлена - от красивия град, от интересните хора, от опровержението на някои от мислите ми. Може би достигнах до много истини, но и същевременно породих прекалено много съмнения за неща, които смятах за затвърдени в моето самосъзнание и житейска философия. Философията обаче иска да рамкира моят начин на писане и този на мислене, а аз не бих и позволила.

На 24-25-26 април бях в Сигулда, Латвия. Това се казва преживяване!!! Толкова, толкова, толкова скъп спомен ми остави всичко случило се там. Първото ми излизане извън стараната, първото ми истинско упражняване на английския език. Малко ще са прилагателните, за да изрисувам ясен образ на емоциите ми от това пътуване. Запознах се с толкова много и различни хора и в последната вечер на официалното закриване на срещата известно време просто стоях и гледах - движенията на хората, усмивките им, разговорите... Не е изгубено всичко, толкова живот има в нас, толкова сила... Не бива да се предаваме, не бива да се самосъжаляваме! Животът е прекрасен, стига да му позволим да бъде! И ако ме попитате липсваше ли ми България, ще ви отговоря така - знаех колко кратко време ще прекарам там, знаех, че може би никога повече няма да видя нито този град, нито хората, които бяха там. Затова се възползвах да изживея всичко максимално пълноценно.

Сега ми предстои още едно пътуване за друга олимпиада. Този път дестинацията е Кюстендил. Не знам какво ме очаква там - със сигурност в началото голяма доза притеснение. И това ще мине.

Радвам се на живота и греба от неговите блага с пълни шепи! Животът може да е хубав, въпреки всички предишни тъжни емоционални излияния, които публикувах тук.

Ето и малко запечатани пейзажи в случай, че обстановката ми избледнее с времето:

Сигулда, Латвия

Райна и песните, които едва сега оценявам истински..

***

Не знам коя съм, но е важно да не изгубя себе си. Търся истинската си същност и това, което ме прави щастлива, следователно то се съдържа в мен. Срещам различни хора всекидневно и те влияят на моя свят, променят мирогледа ми, задават ми въпроси, които се страхувам да задам на себе си. Всеки от тях оставя нещо в мен и моята същност остава безвъзвратно променена независимо до каква степен. Хората имат тази способност – да влияят на останалите без да осъзнават значението на промените, които могат да нанесат.

На моята възраст съм срещнала достатъчно влиятелни личности, изградили до голяма степен това, което съм сега. След толкова сблъсъци с различни характери и разбирания за света, не съм сигурна до каква част съм наистина себе си и до каква - някой друг. И въпреки паралелите в разбиранията ми с някого, аз съчетавам това, което съм присвоила и това, което съм пречупила през призмата на мисловната си дейност, по различен от този на останалите начин. Начин, който обрисува моята идентичност сред многото.

Живеейки във века на технологиите, съм заобиколена от модните тенденции на всеки бранш. Какво всъщност предлагат те – варианти, сред които да открия какво наистина харесвам или плавно течение, в което се вливат все повече хора, докато не станат едно цяло и не могат да се различат един от друг, поради неизброимите прилики, създадени от тенденцията? Лесно се управялява един и същ човек, с едно и също мислене, разделен в няколко хиляди или милиони тела. Трудно е да бъда различна и да отстоявам позицията си. Трудни са последвалите несигурност, човешко недоверие и неодобрение.

Да „открия себе си” звучи красиво, но откъде да започна търсенето? Важно е да бъда различна и да не изгубя същността си, вървейки по своя житейски път. Същността е единственото, което наистина притежавам. Само истинската същност може да ме отведе по пътя до неоткритото или изгубено „аз”. Къде всъщност трябва да открия себе си – в действията, в мислите, в емоциите или в чувствата си? Къде съм аз – в ситуациите, които ме правят щастлива или във въпросите, които терзаят съзнанието ми?  Мога ли да бъда себе си само в определени ситуации, заобиколена от определени фактори, а през останалото време просто да плувам сред потока от еднообразие наложен като еталон на поведение, предел на възможности и начин на мислене? Щом науката обяснява всичко, къде е формулата за житейския път и доверието, приятелството и разбирателството? Няма такава. Всеки създава своя, с надеждата да е правиланата.

Способността „да открия себе си” е повече от наука и изкуство. „Да открия себе си” е съчетание от случайност, късмет, вяра, решителност и смелост. Неоткритото „аз” може да чака в тясната улица отляво, но да бъде изпуснато заради блестящия булевард пред мен. Така или иначе всеки път има своя край и последвала забрава. Целта на моя живот е да открия това, което ме прави щастлива и чрез него да създам нещо за света, за да ме помни, когато си отида. Само тогава светът ще знае коя съм, а аз ще познавам същността си.

 - Ina-Ccessibility 2014 ©

ВВС№12 - "Името на вятъра" - Патрик Ротфус

ВВС - "Вдъхновение във всяка страница" е поредица на блога Ina-Ccessibility, която представя романи или поредици, в зависимост от впечатлението, което са оставили у авторката.

 "Името на вятъра" 

• Първи впечатления:

Една от книгите, за които booktube говори много и то все прекрасни неща. Скъпа е за мека корица (24 лв.), но успях да я намеря в prodavalnik за 14, което беше повече от добре сделка, тъй като книгата е изключително запазена. Не знаех много за историята, тъй като от резюметата, които изгледах, всички твърдяха, че Ротфус е създал свой неповторим свят, който е трудно да бъде обяснен. Като цяло не знаех нищо. Освен, че книгата има една от най-високите оценки в goodreads, която някога съм виждала.

• За автора:

Патрик Ротфус е американски преподавател и писател на фантастичната поредица "Хрониките на кралеубиеца". Роден е на 6 юни 1973. Прекарва почти цялото си детство в четене, като успява да завърши по 1 или 2 романа дневно. Има интерес към науката, изкуствата, хуманитарните дисциплини и като цяло всичко заобикалящо. Това се проявява в първия му публикуван роман - "Името на вятъра", който бързо придобива популярност и печели престижни награди. Преди да го публикува, авторът написва цялата история, за разлика от повечето писатели и я предлага като завършен проект, който в последствие бива разделен на 3 части. 

• Сюжет:

Коте държи странноприемница на име "Пътният камък". Животът му не изглежда с нищо по-различен от този на останалите. Той поддържа бизнеса си и репутацията си с винаги топла храна, поддържана чистота и качествен алкохол. Една вечер в странноприемницата пристига летописец, ограбен от местни разбойници. Той търси отдавна изгубената история за знаменития Квоте и неговите подвизи. Оказва се, че е попаднал на точното място, а готварската престилка на Коте е само прикритие. Летописецът е този, на когото Коте се доверява и разкрива истината за своя живот и премеждия. 

• В процес на четене:

От къде да започна? Може би от началото..

Предполагам, че звучи изключително странно, но книгата сама ме извика, за да я прочета. Беше стояла около 2-3 месеца на рафта ми и разбира се обемът й ме "отблъскваше". И малко след Коледа, когато имах "Хартиени градове", "Предани", "Смарагдово-зелено", "Пандемониум" и "Единайсет минути" - книги, които толкова дълго очаквах, предпочетох да започна "Името на вятъра". При мен често става така - очакването да бъде заместено от отегчение и липса на интерес - след като съм била нетърпелива толкова дълго, мога да изчакам и още. (Това имаше ли значение за резюмето ми?)

Квоте несъмнено стана мой любим мъжки персонаж, редом с Робърт Лангдън, а може дори и да го изпревари, ако продължи да бъде също толкова очарователен в оставащата част от поредицата. Едва на 15, той вече е преживял повече трудности от всеки друг (няма да изброявам, за да не издам нещо от историята). Въпреки всичко, смелостта, гордостта и силата, която излъчва, често отстъпват пред детската наивност, надежда и отдаденост. Той съчетава в себе си качества на различни персонажи, които може би сме срещали в други произведения, но ги разкрива по такъв начин, по който лесно бихме се зачудили кой е първоизточника. Всички трудности, през които е преминал Квоте, философията, която е изградил за живота, както и характера, който изразява, трудно се вписват в образа на 15-годишно момче. Не съм сигурна дали във въображението ми той не бе малко над тази възраст, но така или иначе, ако мога да се влюбя в литературен герой, това определено би бил Квоте.


"Името на вятъра" не е обикновена книга. Тя няма нищо общо с тривиалните романи от този жанр, популярни в момента. Тя разкрива един непознат за читателя свят, съчетаващ в себе си, на пръв поглед, несъвместимото. В нея магията не се появява от нищото. Тя има обяснение и научно доказателство. В "Името на вятъра" любовта не е излишно подсладена, а изключително истинска - с всички предразсъдъци и вътрешни борби, с които ни сблъсква реалността. Тъгата и страданието докосват читателя, а силата, с която героят се изправя пред трудностите - му вдъхва кураж. Една колкото различна, толкова и позната история, вплетена под "Името на вятъра".

И когато настъпи времето да давам оценки винаги се боря вътрешно с противоречивите чувства, които изпитвам. Имах няколко проблема в началото и с всички прехвърляния към странноприемницата "Пътният камък", но предполагам, че това е било с дълбок замисъл, който ще открия в следващите книги и затова ще се въздържа от забележки.

5/5 за Квоте и за Патрик Ротфус! Несъмнено по-добри и достойни за славата на Хари Потър и Джоан Роулинг :)  

• Любими моменти (SPOILERS):

Премеждията в Тарбеан, Трансформацията на Квоте, Приемът в Университета, Часовете при Хеме, Наказанията, Спечелването на сребърните свирки в "Еолиан", Срещите с Аури.  

• Други становища:

• Крайна оценка на книгата: ★ ★ ★ ★ ★- 5/5 

 - Ina-Ccessibility 2014 ©

ТОП 10 любими книги през 2013

2013 беше страхотна година, ако не от друго, то поне от страна на четенето. В началото на годината си бях поставила предизвикателството да завърша 30 книги, а ето че сега се оказаха 45. Което означава, че съм преизпълнила предизвикателството си! Горда съм със себе си!

Сега ще говоря за тези, които ме впечатлиха най-много, а ще оставим тези, които ме разочароваха (защото имаше и такива) за друг път. И така, ето го ТОП 10 на 2013:

№10 - "Аз преди теб" - Джоджо Мойс

Резюмето ми от Goodreads: Трудно се пише резюме на такава книга. Не съм сигурна дали ще мога да изразя чувствата си от нея, без да засегна някой аспект, който би попречил на бъдещ читател да се наслади на четивото изцяло.
  Ако очаквате това да е поредната сълзлива драма, ще ви разочаровам. Джоджо Мойс е обърнала внимание на всеки детайл, който прави книгата различна и неповторима. Любовта, разбира се, е неизменна част от романа, но не по начина, по който сме свикнали да я виждаме. Любов, основана на дълбоко и искрено приятелство, любов, която няма цел, защото няма бъдеще. Безкористността на чувствата ми приличаше изключително много на "Красавицата и звяра" и "Вината в нашите звезди". Борбата, която главната героиня води със себе си и със съдбата би била непосилна за повечето хора. И въпреки всичко изглеждаше толкова естествена и реална, че е трудно да не станеш съпричастен и да не бъдеш докоснат от тази история.
  Стилът на писане на Джоджо Мойс е прекрасен, както и превода, който не знам до каква степен е повлиял на книгата. Животът на героите, описан в 400 страници, откроява почти всеки аспект на връзките между хората - приятелски, семейни, любовни.
  По подходящо заглавие произведението не би имало, макар и да ми изглеждаше нетипично в началото. Ако се замислите накрая, кой е най-големият егоист сред замесените персонажи, ще откриете, че всички са.
  "Аз преди теб" ще ми остави едно прекрасно чувство още дълго, въпреки всичко. Малки неща, свързани с едно определено насекомо, бяха толкова красиви, че ми направиха може би най-силно впечатление, въпреки че не бяха толкова съществени за сюжета.
  Страхотна книга, препоръчана от страхотен човек! :) Благодаря за прекрасните мигове, които ми бяха подарени, четейки "Аз преди теб"!

№9 - "Крадецът на книги" - Маркъс Зюсак

  Така и не успях да напиша пълно ревю на книгата. Прочетох я през Юли и сега може би много детайли ще ми убягнат. В Goodreads съм написала само: "Нямам думи в момента.. Може би след като прогоня тъгата от сърцето си, ще успея да опиша тази наистина гениална книга." Книгата е наистина гениална! 

  Втората Световна война е период, с който всички сме запознати малко или много. Повечето литература, която разказва историята на това време е свързана със страданията на евреите и тяхната гледна точка. Такава например е "Задната къща" на Ане Франк. "Крадецът на книги" обаче показва живота на германците по това време. На едно обикновено семейство, което не иска да воюва срещу човешкия род. Историята на едно момиче с прекалено трудно детство. Едно момиче изградило характер на голям човек в прекалено ранна възраст. Момиче оценяващо силата на думите, книгите, приятелството. Момиче с ценностната система несъответстваща на тази на повечето си сънародници. Момиче с философия за живота и несигурно бъдеще. 

  Маркъс Зюсак пише невероятно и стана любим мой автор. Героите са толкова истински, че няма как да не чувстваш и страдаш с тях. Развитието на историята е плавно, но значимо. Нямам търпение да изгледам филма по книгата, защото изглежда впечатляващ и трейлърът ми напомня за August Rush. Мислейки за книгата след 6 месеца, осъзнавам, че Зюсак и неговата Лизел трябва да станат част от учебния материал. Книгата има способността да учи на история, човечност, приятелство, отдаденост и обич. 

№8 - "Рубинено-червено" - Керстин Гир 

 Пълното ми резюме можете да видите тук - http://ina-ccessibility.blogspot.com/2013/02/5.html "Рубинено-червено" бе една от малкото, които прочетох без да съм чула препоръки от някого или високи оценки. Видях я в сайта на "Хеликон" и единственото, което ми бе познато бе заглавието, а това, което ме привлече - корицата със сигурност! Много забавна и увлекателна, лека и интригуваща. 

  №7 - "Цифрова крепост" - Дан Браун

  Класация без Дан Браун? Няма как да стане! "Цифрова крепост" е една от по-малко известните книга на Дан Браун и не толкова обичана. Не разбирам защо? Книгите на автора може да изглеждат идентични за някои. 

  В моя случай обаче, когато една книга ти е любима, героите са те впечатлили изключително силно, сюжетът и начина на писане са били невероятни (визирам "Шестото клеймо") няма как да не искаш да прочетеш нещо подобно и да не му се насладиш. Мога да чета Дан Браун до края на живота си и няма да ми омръзне, защото колкото и да са подобни книгите му, всяка блести със своя светлина, всяка ми разкрива нови интересни факти и действието ме завърта, в своята "центрофуга", с която не мога да се боря. Няма да пише повече, освен следното - ако харесвате книгите на Дан Браун - прочетете я, ако не - недейте, ако никога не сте се докосвали до творчеството му - можете да започнете с тази, както и с всяка друга.

№6 - "Къде си, Аляска?" - Джон Грийн

  Навлизаме в книгите, които неслучайно се озоваха в листа, освен на любимите ми през годината, и на тези като цяло - All time favorite books. 

  Пълно резюме и впечатления - http://ina-ccessibility.blogspot.com/2013/06/9.html. И сега препоръчвам книгата на приятелите си, защото знам, че ще ги впечатли, ще й се насладят и ще им покажат, че не всички книги са учебна литература. Джон Грийн е умел автор на тъжни истории, но за разлика от "Вината в нашите звезди", тук тъгата, като че ли не беше водеща. Тя се оказа просто стечение на обстоятелства. Книгата е много повече от тийнейджърско романче със сладко-горчив привкус. Тя има собствена философия и сила, която би докоснала всеки читател. Препоръчвам я и на Вас!

№5 - "Аз съм пратеникът" - Маркъс Зюсак

  Автор, присъстващ 2 пъти в ТОП 10, заслужава да бъде наречен любим.
  "Аз съм пратеникът" за съжаление остава в сянката на "Крадецът на книги" и не е оценена достатъчно. Винаги давам на тъжните истории висока оценка, но след това трудно ги наричам любими, защото имам чувството, че съчувствието е повлияло на обективната ми оценка. Затова и предпочитам "Пратеника" пред "Крадеца". Тук можете да откриете пълната ми анотация - http://ina-ccessibility.blogspot.com/2013/05/8.html. Няколко пъти тази година имах неуспешни опити с книги съчетаващи в себе си няколко истории. Единствената, която ги съчета брилянтно, плавно и впечатляващо бе тази. Затова няма как да не ми бъде любима! Книгата, чувствата, емоциите, усмивките, сълзите, спомените.. Охх! <3 Обожавам я! Препоръчвам и нея, както "Къде си, Аляска?", тъй като е подходяща за хора от всяка възраст!

№4 - "Мемоарите на една гейша" - Артър Голдън

  Навлизаме все по-дълбоко в океана от чувства! :) Ревю от Goodreads, веднага след като я прочетох:  Толкова съм впечатлена!!! Не вярвах, че няколко дни преди началото на Новата година ще успея да се добера до такова прекрасно четиво. Вярно е, че ми отне време да я прочета, но така е с хубавите книги - давам им повече дни за размисъл и така запомням по-силно сюжета и подробностите, които иначе биха ми убегнали. 

  Обичам истории, които разказват цял един живот, истории с перспектива и развитие. Бих сравнила "Мемоарите на една гейша" с "Птиците умират сами" заради изпитанията, пред които животът изправя и двете героини, забранената любов, мъдростта, на която ги учи всеки удар на съдбата. Такива книги ми дават надеждата, че не всичко е приключило, че щастието изисква време, че най-хубавите неща се случват неочаквано. Толкова много книги оформят идеята на "Чакай и се надявай!" на "Граф Монте Кристо", че започвам да й вярвам все по-силно. 

  Различните култури и техните традиции винаги са ме привличали. Впечатлението, което ми оставя такава книга след себе си е като далечно трансконтинентално пътешествие, което може би никога няма да мога да изживея. Но и нямам нужда, защото подобни произведения изграждат ясна представа и картина във въображението ми, независимо колко е реалистична. 

  Много мъдрост има в тази книга - такава, която още дълго ще оставя асоциации върху размислите ми по различни ситуации. Благодаря ти Саюри, че ми даде още една причина да вярвам, още едно доказателство, макар и само художествено, че чудесата съществуват и те не са нищо повече от предначертаната ни съдба, която сме принудени да изживеем!

№3 - "Котешка люлка" - Кърт Вонегът 

  <3 <3 <3 <3 <3 <3 <3 * 21514545313... 

  Нека Goodreads говори: Първо искам да кажа, че корицата е страхотна и определено е една от любимите ми.
  Защо започнах първо с корицата? Защото е най-очевидна и не изисква размисъл, въпреки че казва толкова много.
  Това е първото произведение, с което се докосвам до творчеството на Кърт Вонегът и съм ВПЕЧАТЛЕНА. Книгата изисква "вникване между редовете", затова не започвайте да я чете през дългоочакваната почивка, каквато грешка направих аз в началото.
  Боже.. Нямам думи! Толкова много персонажи, толкова много истории, толкова много истини. Сега разбирам, че не съм единствената, която смята науката за безсмислена. Така почувствах книгата, така и я тълкувам. Всяко едно научно откритие в един момента става оръжие, евентуално за масово изтребване.
  И все пак трябва да напиша някакво резюме, а не философските си възгледи. Не съм сигурна какво точно да коментирам, защото е толкова различна от всичко, което съм чела до момента. Затова просто ще цитирам нещо, което ми направи впечатление:
"- Сър, как умира човек, лишен от утехата на литературата?
- По един или два начина. Или от окаменяване на сърцето, или от атрофия на нервната система.
- Май никой от тях не е приятен - предположих.
- Не - отвърна старият Касъл. - В името на Бога, продължавайте да пишете и двамата!"
  Съветът ми е да експериментирате с литературата. Заслужава си! 

№2 - "Ад" -  Дан Браун

 

Защото е Дан Браун, защото книгата е велика, неописуема, несравнима и задължителна за всеки уважаващ себе си природозащитник и читател. http://ina-ccessibility.blogspot.com/2013/06/10.html

№1 - "Птиците умират сами" - Колийн Маккълоу

  Напредвайки в класацията, пиша все по-малко и по-малко, защото ставам безмълвна и неспособна да опиша подобни шедьоври. Въпреки всичко съм се опитала тук - http://ina-ccessibility.blogspot.com/2013/03/6.html

-----------------------------------------------

Край! Класацията официално приключи. Всички книги публикувани в класацията съм оценила максимално в Goodreads, като за ТОП 6 бих дала и повече, ако това беше възможно и налично. Надявам се да съм Ви дала няколко идеи за бъдещи четива през 2014. Не забравяйте да експериментирате с литературата и да не се страхувате, ако неща не Ви впечатли. Един ден ще попаднете на такава, която да си заслужава. И това не се случва никак рядко - при мен цели 10 пъти за 1 година. :)

 - Ina-Ccessibility 2014 ©