Обичалият, не обиква пак!

Не питай ме защо посред забава
от черни мисли често съм терзан,
защо към всички мрачен зор отправям,
защо не ми е мил живота-блян.

Не питай ме защо така претръпнал
на любовта поставих кръстен знак
и никоя не назовавам "скъпа!" -
обичалият - не обиква пак.

Щастливият не знай повторно щастие -
блаженството е само кратък час:
от негата, от младостта, от страстите
остава само горестта у нас.

- А. С. Пушкин

На всички обичани преди..

Аз ви обичах; обичта ми може
да тлее още в моята душа;
но нека вече тя не ви тревожи;
не искам с нищо да ви натъжа.

Обичах ви безмълвно, безнадеждно,
изгарях и от ревност, и от страст;
обичах ви тъй искрено, тъй нежно -
дано ви друг обикне както аз.

- А. С. Пушкин

I don't even need your love

   

Книгохолик в действие

  Ако ви останат някакви джобни, съм сигурна, че последното нещо, за което ще ги изхарчите е книга. До скоро и аз бях така. Чудесната инициатива на "1000 стипедии" да отделя 200лв. от паричната награда с предназначение само книги, ме накара да се разровя и да потърся за какво да ги оползотворя. Закупих 18 книги, за които изобщо не съжалявам. Така започна страстта ми към книгите. Помня, че дядо ми казваше, че иска един ден и аз да обичам книгите, също като него. Сега съм горда с тази си любов, защото тя ми дава частичка от него, която толкова ми липсва.
  След тези 18 продължих да искам още и още. За да попълня колекцията си, да вникна в една нова история, да се запозная с въображението на друг автор. Толкова се влюбих в книгите, че дори започнах опити да пиша своя собствена.
  Както повечето момичета, и аз се вълнувам от грим и мода. Най-голямата енциклопедия за това е Youtube. Така наречените гурута там, често правят видеа със заглавие Haul, чийто най-правилен превод от английски е може би транспортирам, превозвам, доставям. В тези видеа, гурутата показват най-новите си покупки. Често сред тях попадат и книги. Все още не всички са преведени на български, но видя ли някоя с много добри отзиви от тях, започвам да я търся в интернет книжарниците. Така намерих "Дивергенти" на Вероника Рот:

  Казват, че наподобявала "Игрите на глада", така че ако сте им фенове със сигурност ще останете очаровени от тази. Аз очаквах доста повече, защото всички "ревюта" на книгата, които изгледах, казваха че се чете на един дъх. За мен не е чак толкова инересна, имайки предвид книгите, които съм чела и ще опомена по-нататък. Книгата не е скучна, но не е и невероятна, каквато мислех, че ще е. Може би в следващите страници, които прочитам ще става все по-интригуваща. Ще видим.
~
  След вчеращната си разходка се прибрах с още две книги. Не знам дали при вас е така, но обожавам да намирам сама книгите, които търся. Вляза ли в книжарница, опирам да услугите на косултант единствено, ако съм с родителите си, които не обичат да чакат. Сега успях да си намеря книгите съвсем сама, предвед слабото ми зрение. Усмиваката, която изникна на лицето ми в мига, в който извадих книгата от рафта, бе толкова истинска. "Моят Свети Валентин" или "Before I Fall" на  Лорън Оливър бе в ръцете ми.

  Нямам търпение да свърщат ужасните две седмици, които ми остава в училище, за да започна да я чета. Разлистих я и останових, че нетъничката книга с 382 страници се оказа с едва 7 глави. На пръв поглед това винаги ми е било адски депресиращо. Обичам кратки глави, които да ме карат да чета още и още. Забелязах, че може би не всяка глава, а всеки от седемте модула на книгата има подзаглавия, като "Къде започва всичко", "За някои неща не бива да се говори" и "Преди да се събудя". Това е още една причина да нямам търпение да започна да я чета, тъй като искам да разгадая тайнственото разделение на творбата.
~
  Докато търсех още една книга от авторката на "Моят Свети Валентин" - "Делириум", която предполагам ще е следващата ми покупка, попаднах на любимия си Дан Браун. Дан Браун е непонятно четиво за повечето ми връстници. За мен обаче, той е огромен фаворит. След прочитането на "Шифърът на Леонардо", исках да продължа с неговите книги. Така намерих "Шестото клеймо", който ми е безспорен фаворит за книга. "Шифърът на Леонардо" ми разкри една нова теория за религията, а "Шестото клеймо" обогати представите ми за илюминати. Не мога да опиша, колко съм пленена от начина на писане на Браун. Затова реших, че след като не намирам "Делириум", ще прибягна отново до творчеството на любимия си автор. Реших, че този път ще е "Изгубеният символ":

  Цената на книгата е 19,99, което малко ме фрапира, като си припомня цените на книгите от дядовата библиотека - 2,50, 0,48 и т.н. Явно книгата е в някакво специално издание, тъй като корицата е релефна, форматът е по-голям от останалите книги на Дан Браун, които притежавам, на голям брой от страниците има символи, таблици и изображения и най-върнуващото - на първа страница има автограф от автора. Реших, че така или иначе едни ден ще дам пари за тази книга.. защо да не е сега. Определено това ще е първата книга за лятната ми ваканция!
~
  Ще ви дам и списък със следващите книги, които планувам да си купя:

1."Делириум" - Лорън Оливър 

2. "Подборът" - Али Конди

3. "Метеоритът" - Дан Браун

4. "Единайсет минути" - Паулу Коелю

5. "Чест" - Елиф Шафак

6. "Наръчник по изцеляване чрез любов" - Сидни Херън 

7. "Паднали ангели" - Лорън Кейт 

8. "Пътят на сълзите" - Хорхе Букай

9. "Невидимото братство" - Курт Ауст 

~

Вярно ли е, че "мишката измести книжката"? 

- Ina-Ccessibility 2012 ©

Щастието в малките неща

Няма да мога да ви опиша радостта си, когато излязох на шопинг и се прибрах с три хартиени чантички. Не съм толкова щастлива за това, което има в тях, колкото за това, че хартиените торбички започват да заместват найлоновите. От малка гледам как актьорите по филмите пазаруват с такива и винаги съм си мечтала един ден и аз да го правя. Ето, че малките неща могат да ми направят ужасно щастлива. Не съм някаква луда екозащитничка, въпреки че се старя да спазвам основни екологични правила, но не ни ли карат да рециклираме хартия, да пазим непотребни листи, та дори получаваме и електронни фактури, за да не се използва хартия. Може би от двете злини, свързани с опаковките, това е по-малката. :)

- Ina-Ccessibility 2012 ©

Любов и други катастрофи

Не знам дали сте фенове на Анатомията на Грей, но за мен това е най-страхотният сериал! Аз съм коравосърдечна и рядко плача, дори когато имам нужда просто да излея цялата си мъка. Не, аз не плача.. дори на Титаник. Анатомията на Грей обаче успя да ме разплаче. Плаках с глас. Сцената ми напомни на мен. Сцената ми показа грешката да оголиш чувствата си. Каквото и да кажа ще е малко, затова направо ще я споделя с вас:

Лекси: Благодаря ти, за днес.Че ми позволи да...

Марк: Свърши добра работа.

Лекси: Благодаря.

Марк: Добре ли си?

Лекси: Обичам те. Боже, това излезе... Излетя от мен, все едно беше.. Обичам те. Просто. Боже. Пак го казах. Обичам те. Наистина. Просто те обичам. Опитвах се да не го казвам. Опитвах се да го смачкам и да го игнорирам, и да не го казвам. И Джаксън е чудесен човек. Той е великолепен и е по-млад от теб, и няма никакви внуци или бебета с майки лесбийки, и е Ейвъри, и ме харесва. Наистина ме харесва. Но няма да се получи, защото аз обичам теб. Обичам те, толкова много. Ти си вътре в мен. Все едно си болест. Инфектирана съм с Марк Слоун. Просто не мога да мисля за нищо и никого, не мога да спя. Не мога да дишам. Не мога да ям. И те обичам. Обичам те през цялото време, всяка минута от всеки ден. Обичам те. Чувствам се толкова добре, когото го казвам. Чувствам се много по-добре. Просто... Обичам те.

Джулия: Здравей, Лекси. Мисля, че каза

във фоайето. Готов ли си?

Ии.. не това не е всичко.. Два епизода по-късно - ето го и драматичният финал:

Марк: Справяш се добре. 

Лекси: Марк...

Марк: Кристина... Кристина ще се върне всеки момент. 

Лекси: Марк...

Марк: Тя ще се върне и ще те стабилизираме. И ще си добре, нали?

Лекси: Марк...

Марк: само няколко минути? Ще е тук всеки момент.

Лекси: Марк... Аз... аз умирам.

Марк: Какво? Не, не умираш.

Лекси: Напротив. Моля те... кажи... Кажи на Мередит, че я обичам. И това, че тя е добра сестра. Мм. К-кажи на баща ми...

Марк: Ти не умираш. Ще бъдеш добре.

Лекси: Хвани ръката ми.

Марк: Няма да те хвана за ръка, защото ти не умираш.

Лекси: Хвани ръката ми.

Марк: Не. Ти не умираш. Чуваш ли ме? Ти няма да умреш днес. Обичам те.

Лекси: Не е нужно да го казваш, защото аз го казах. Наистина.

Марк: Обичам те. Обичам те. Винаги съм те обичал. И винаги ще те обичам.

Лекси: Така ли?

Марк: Да. И точно заради това трябва да останеш жива. Ние... ние... ще се оженим. И ти ще станеш невероятен хирург. Ще имаме две или три деца.

Лекси: Така София ще си има братчета и сестричета.

Марк: Да. Сестра и двама братя. И... това е прекрасно! Ще бъдем щастливи, Лекс... Ти и аз. Ще имаме най-добрия живот Лекси, аз и ти. Ще сме толкова щастливи. Така, че на може да умираш, нали? Не може да умреш, защото ние трябва да сме заедно

до края. Така ни е писано.

Лекси: Писано е.

Марк: Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Лекси?

Заключението го оставям на вас, за да не ми рукнат още два реда сълзи. Има ли такава любов наистина?

- Ina-Ccessibility 2012 ©

Празнично настроение и щипка тъга

  Преди по малко от седмица в родния ми град бяха проведени Славейкови празници. Това е любимото ми време от годината. Трявна се изпълва с хора, дезориентирани и питащи ме как да стигнат до определено място. Често спирам забързаната си крачка, за да не разваля снимката на въодушевените туристи. Градът се зарежда с още повече от този специфичен дух, който притежава. 

  Надявах се да посетя колкото мога повече от мероприятията за четирите празнични дни. Присъствах на откриването и се почувствах горда. Почувствах се горда след прекрасните думи на вицепрезидентката ни, която беше оказала честта да присъства. След поставянето на началото на празниците, в нашето читалище, както му казваме, се състоя концерт на Северняшкия ансамбъл - Плевен. Заинтригувана съм от фолклорното изкуство, затова и ми беше толкова интересно. Носиите бяха пъстри, пендарите проблясваха под светлината на прожекторите, синхронът и хореографията бяха зашеметяващи. Осанах изключително впечатлена от представлението. 

  Следващият ден бе още по-вълнуващ. След обяд започна дебатът, който организира моето училище всяка година по повод честването на въпросните празници. Тази година темата бе "Традициите от времето на Славейков са актуални и днес". И като казах дебат, нямах предвид ожесточен спор като тези по телевизионните предавания. Имах предвид дискутиране на тема по строги правила. Аз бях едната от шестте участнички и то тази, която иаше честта да завърши дебата. Отрицавах тезата и твърдях, че традициите са ужасно видоизменени. Смятам, че се представих отлично, имайки предвид колко съм самокритична. Журите не беше в наша полза. Може би защото беше пристрастно, може би защото не вникна в нашите аргументи, може би защото просто смята, че другите се по-добри. Няма значение. Отдавна спря да ме интересува кой получава първото място. Колкото и егоистично да звучи - аз се интересувах само от собственото си представяне и цялостната изява на отбора и смятам, че оправдах доверието на преподавателката си. 

  Около 2 часа след края на дебата имаше пиеса на тревненски самодеен актьорски състав. Пиесата беше нестандартна, но интересна. Така отбелязах още едно посещение в програмата на вълнуващата седмица. В 21:00 започна спектакъл на открито. Под звуците на музика, танциори облечени в носии, играха танц или може би театър... със сигурност имаше и от двете. Залезът беше красив, а музикалният съпровод го правеше още по-въздействащ. Прибрах се уморена от дългия ден.

  И да си дойда на думата - частта от разказа ми, заради която написах всичко. Литературното четене в Славейковата къща, беше с предсавители, аналогично, от Славейковото училище. Всяка творба бе уникална сама по себе си. И аз имах възможност да участвам, но отказах, защото когато пиша, пиша от сърцето си изливам душата си. Повечето пъти обаче, както казват, вдъхноведието никаго не идва от щастие. Така е и с мен. А предвид това, че споделям изключително рядко ми се вижда непосилно да изляза пред публика, за да прочета творбата си. Всъщност сега пиша книга, колкото и абсурдно да звучи. Предполагам, че никога няма да я пусна в продажба, или там както се казва. 

  Най-голямо въздействие ми направи финалът на лителатурното четене. Първо, като черешка на тортата, моя приятелка прочете последноо призведение - лично нейно. Поема, и то каква! Това момиче е просто невероятно. След нейният грандиозен финал, кметът на нашата община разказа притча, която смятам, че ще запазя в себе си много дълго време. Ето и какво гласеше тя: "Господ решил, че човекът започва да се възползва все повече от божествените си сили, затова преценил, че те трябва да бъдат скрити. Събрал светците и ги помолил за предложения. Един предложил да заровят божествения дар. Останалите предположили, че хората много лесно ще го изкопаят. Друг дал идеята за пускането му в дъното на океан или море. Някой обаче можел да доплува и отново да го открие. Тогава Бог предложил да го скрият в човека, той няма да се сети, че е в него". С това завърши речта на г-н Николов, като той ни приветства да потърсим божественото в себе си, защото всеки го притежава. Как ли не се разплаках. Наистина съм впечатлена от думите му!

  Оказа се, че гост на литературното четене е големият поет - Недялко Йорданов. На него му направи впечатление как всяко второ есе бе за любовта. Припомни си, че по негово време ученическата любов е била забранена. Когато бил на 16, неговата учителка го събрала заедно с приятелката му - също на 16. Учиелката, - 31 годишна и с прекалено остарели разбирания за един юноша - им казала да внимават, защото първата любов никога не завършва щастливо. Това беше едно от нещата, което ме трогна в речта му, защото го знам от личен опит. След това, той изрецитира стихотворението си написано по същия повод.

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено
по темата, наречена съдба,
и мислеха, че всичко са узнали,
щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват
това, което крият всеки път,
но вярваха, че докато са живи,
те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се -
животът има свое странно Не:
шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,
а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато
света се гледа с четири очи
и радостта е двойно по-богата,
а мъката наполовин горчи?

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано
морето, този вечен великан -
голямо като обич неизказана
и синьо като път неизвървян.

Благодаря Ви, г-н Йорданов, за честта да присъствам на подобен разказ от ваша страна. Благодаря Ви, г-н Николов, за възможността да се насладя да подобни величествени тържества в града ни.

Благодаря Ви, г-н Славейков, за това, че сте направли толкова много за нашия град и заслужено в момента сте патрон на училището ми и мероприятия от подобен тип. 

Блягодаря и на Господ, че ми е отредил да се родя точно в този град!

- Ina-Ccessibility 2012 ©