Дали времето лети толкова бързо, или аз най-после съм
пораснала достатъчно, за да усещам истинската му скорост? 2012 бе повече от значима за
живота ми година. Разбрах много неща – за себе си, за заобикалящия ме свят, за
хората в него. И не, на това не ме научи училището, нито уроците, дебелите
енциклопедии и научните канали. Научи ме животът и моят собствени опит в
преодоляването му. Тази година научих много.
Научих, че мога да погледна извън стереотипа, поставил
цялото население в окови. Научих, че не е необходимо да вярвам на всичко, което
чуя и спокойно мога да се запитам „има ли наистина планети, микроби, атоми.."
всичко това, което не съм виждала със собствените си очи, но някой ми е
втълпил, че съществува.
Научих са да вярвам в себе си и благодаря на човека, който
ми помогна в това ми начинание. Да, този човек не присъства в годината ми
тялом, но през цялото време беше в сърцето ми, заобиколен от благодарност,
малко повече от обич.
Научих се да не показвам слабостта си пред хората. Колкото и
да ти е близък някой, рано или късно те предава. И точно тази му възможност да
знае всичко за теб, му дава способността за оформяне на най-дълбоките рани.
Научих се да казвам истината, каквато и да е тя.
Последствията винаги костват по-малко от създадените след изричането на лъжа.
Научих се да променя нещо, ако не ми харесва. Да изказвам
мнението си, със същото право, като това на всичко останали. Ако не бъда
разбрана, да се оттегля, без да си създавам излишни терзания.
Научих се да се грижа за себе си, защото няма друг, който да
го направи вместо мен. И ако намеря шанс да се спася от пречките на
заобикалящия ме свят, да се хвана за него, като за делфин в безкраен океан и
никога да не го пускам. През 2012 разбрах, че този ми шанс са книгите.
Различни светове, различни герои, различни мисли. Начин да попътувам в техния
свят и да си извадя поуки от него.
Научих, че колкото и да ми се иска, няма да разбера кой е
Господ, защо е създадено злото, дали Земята е Рай или Ад или нещо между двете.
Разбрах, че мога да предполагам, не и да съм сигурна. Отказах да размишлявам
над тези си идеи на глас, защото бих се радвала всеки да има виждане за света,
а не просто меланхолично да се разхожда в него.
Научих, че съм загубила хората, които значат най-много за
мен. Единия – не мога да върна, на другия – не искам да съм в тежест. Така или
иначе живея с мисълта за тях. Всеки ден. Съжалявам, че не мога да разговарям и
да споделя това, което можех само с тях.
Научих, че трябва да рискувам и да преодолявам страховете
си. Да бъда собствения си герой и да не
съжалявам за изборите, които съм направила.
Научих, че голяма част от нещата зависят от мен и моята
упоритост, и колкото и да не ми се вярваше, има неща, които някой друг
контролира и пренарежда. Някой, за който вярвам, че прави най-добрите избори
за мен.
Научих, че хората се променят. Не винаги към добро. И точно
тази промяна може да издигне някой в очите ти или да го свали от върха в
основата.
Научих, че колкото и да се старая, няма да спра да се
влюбвам. Сърцето ми все още ще изпитва трепети. Ще се усмихва, когато види този
някой. Ще се притеснява, когато разговаря с него. Ще бъде влюбено, дори в
повече от един, но няма да позволи да обича някой, защото е способно да обича и
да бъде благодарно само на един.
Научих се да се радвам в дарбата си и да я търся в останалите.
Дори и на пръв поглед да изглежда незначителна, с малко труд може да се
усъвършенства. Да помагам на хората, да ги насърчавам, дори само с комплимент,
да следват таланта си, защото е уникален и идентичен и защото е най-лесната
работа, която ще успеят да намерят. Тази, която им идва от вътре и тази, която
им доставя удоволствие.
Научих, че има толкова много неща, с които искам да се
занимавам и няма да позволя, на някой да решава бъдещето ми вместо мен, дори и
с най-добри намерения.
Научих се да потискам гнева си и да се съобразявам какво
казвам пред останалите, за да не ги нараня. Въпреки всичко да казвам грешките
им деликатно и да приемам същото от тях.
Научих, че съм изградила защитна стена около себе си. Дали
от страх, от гордост или от предразсъдъци, повечето хора ме виждат различна от
това, което виждам аз за себе си. Все още не съм разбрала дали това е за добро
или за лошо.
Научих се да чакам и да се надявам. Да разграничавам нещата,
които мога да постигна сама от тези, които ще получа, когато ги заслужа.
Благодаря ти 2012. Не знам дали бе ти виновницата или аз
самата, но съм толкова щастлива, че имах
възможността да науча всичко сама, чрез житейския си опит или в търсенето на
нечий чужд, но чрез собствен подбор. Никой не ми каза как да мисля тази
година. Не защото не можеше, а защото аз не му позволих. Да кажеш на останалите
какво мислиш, оставяйки ги сами да преценят дали е правилно или не е най-голямото
изкуство на света. Да получиш опонент на разсъждението си, да го изслушаш и
осмислиш – това е най-необходимият подарък, който някой би ти дал!
- Ina-Ccessibility 2012 ©
