ВВС№11 - "Долината на куклите" - Джаклин Сюзън

• Първи впечатления: 

Почти никакви. Разглеждах библиотеката у баба и майка ми случайно ми я спомена. Каза, че й била харесала. Реших да разбера за какво става въпрос, защото ми беше интересно да разбера за живота на три момичета, но вече имах един неуспешен опит с книга, преплитаща няколко истории ("Любов" - Елиф Шафак) и започнах малко притеснено тази. 

• За автора:

Джаклин Сюзън е родена в САЩ през 1918 г. Зопазнах се с историята на живота й от wikipedia и реших да я цитирам дословно, тъй като не бих могла да я представя по по-добър начин:

"Родена в семейство на учителка и художник.След като се мести в Ню Йорк, Джаклин се изявява като актриса с малки роли в киното, театъра и в рекламни клипове. Води бурен живот – алкохол, наркотици, нетрайни връзки и има изявена бисексуалност – свързват името й с Коко Шанел.На 44-годишна възраст Джаклин получава диагноза рак на гърдата. В своя дневник тя пише: „Не мога да умра, без да съм оставила нещо значително след себе си. Мисля, че умея да пиша. Господи, остави ме да живея, за да го докажа”. След операция на гърдата Джаклин става толкова дисциплинирана, че през следващите 12 години се превръща от неуспяла актриса в най-богатата жена на Америка, натрупала състояние със собствен труд.Нейната втора книга и първи роман – „Долината на куклите“, е публикувана през 1966 г. и се превръща в един от символите на своето време. Легендарната си известност романът дължи на провокативния сюжет и свободомислещите героини, както и на скандално директния писателски стил на Джаклин Сюзън. „Долината на куклите” влиза в Книга за рекордите на Гинес като бестселър с тираж над 30 милиона копия. Книгата е екранизирана 2 пъти. През 2000 г. е създаден филм за живота на Джаклин Сюзън („Страхотна е, нали?”), който печели голям успех заради впечатляващата игра на Бет Мидлър.Джаклин Сюзън е първата жена, която оглавява класацията за бестселъри на New York Times с 3 свои книги. За успеха си тя казва: „Да, смятам, че ще бъда запомнена... Ще бъда запомнена като гласа на 60-те години.”

Хмм.. явно героините са били вдъхновени и от нейния живот. :)

• Сюжет:

Ан пристига в Ню Йорк. С надеждата да избяга от родния си град Лорънсвил, тя търси нови хоризонти за развитието си и по-различен живот. В очите на роднините й, избраният от нея път не е по-добър. Животът й никога не е бил луксозен, но двуетажната къща в родното градче се различава от малката стая в общежитие. Въпреки всичко, Ан не допуска това да й попречи по пътя към върха. Тя започва работа в известна адвокатска кантора и красотата й не остава незабелязана. Ан няма истински приятели, докато не среща Нийли - седемнадесет годишното момиче от съседната стая. Нийли от малка е на сцената, обича да театъра, танците, музиката. Двете на пръв поглед не споделят нищо освен съседните стаи. Срещайки нови герои, Ан се запознава и с Дженифър - красавица с перфектно тяло, която всеки мъж желае. Книгата проследява възходите и паденията на трите жени в периода от двадесет години - достатъчно време за промяна, положителна или не.

• В процес на четене:

Понякога просто си в настроение за нещо по-различно, а нещо по-различно за мен бе точно това. Джаклин Сюзън умело преплиташе историите през цялото време и дори не ми правеше впечатление, когато започвах да чета за нов герой. Историите бяха повече от добри, според мен.
Това е книга за нещата от живота. Може би малко по-далечен живот от нашия, но показващ трудностите и борбата с известността, поддържането на имидж и слабостите, които рядко остават прикрити. Ан, Дженифър и Нийли са героини, които успяха да изградят себе си или да се разрушат, но определено промяната в тях беше на лице за двадесетте изминали години от "нашето познанство".
Никога не успях да симпатизирам на Нийли, дори когато бе безпомощна. Дженифър ми бе най-симпатична, защото бе нещо различно, знаеше какво иска и как да го постигне. Ан.. Просто откривах себе си в нея, в начина на мислене, на чувства и тъй като не симпатизирам на себе си точно в тези аспекти, предпочетох Джен пред нея. В тази книга имат от всичко: любов, изневери, телевизия, театър, секс, хапчета, алкохол, щастие, тъга.
Определено не би била любима на повечето хора, включително и на мен, но за своят жанр, подобна дълбочина на чувствата изисква оценката, която давам. 

Бих я препоръчала на приятелките си, които четат книги на подобна тематика и искат Никълъс Спаркс, с малка част от 50 нюанса сиво (за която само съм чувала) и много драма на сред цялата любов.
Не съжалявам, че прочетох книгата. 

• Други становища:  

Неналични. Въпреки популярността си преди, сега почти никой не говори за тази книга.

 

- Ina-Ccessibility 2013 ©

Видеото, което ме остави без думи

От февруари 2011, когато се регистрирах в YouTube, имам 306 абонамента. Средно на ден гледам около 15 клипа. От тях съм добавила 310 в любими и 61 в така наречения от мен плейлист - Best youtube videos. Никой от тези обаче, не може да се сравни с последното, което изгледах, защото то е просто ВЕЛИКОЛЕПНО. Евелина прави едни от най-качествените клипове в YouTube. Никога не съм се съмнявала във възможностите и потенциала й. Днес тя ми доказа много повече, от това, което очаквах. От началото, до самия край, очите ми бяха насълзени. Песента, която е използвана в него, означава много за мен, но не е тя единственият виновник за изблика ми от емоции. Никой холивудски филм, никоя скъпа реклама не е имала такава сила, енергия и значение, за да ме накара да се чувствам така - вдъхновена, въодушевена, впечатлена и най-вече - щастлива! Колкото и да напиша ще е малко, затова просто ви предлагам да го изгледате. В случая думите са безсилни. Това беше най-съвършеното, най-чувственото, най-епичното, най-красивото видео, което някога съм гледала!!!

- Ina-Ccessibility 2013 ©

Пустинята ме зове..

Едни мечтаят да посетят Ню Йорк, други пустинята. Искам да гледам това море от пясък и керваните, които плават по него. За сега обаче му се възхищавам само от десктоп-а си. Ако има бъдеще, част от моето ще бъде прекарано там. :)

- Ina-Ccessibility 2013 ©   

Ходи ми се на училище..

Ходи ми се на училище. Не знам защо, но знам че най-късно до месец и половина вече няма да е така. :D Учи ми се, пише ми се план в тетрадка, слуша ми се урока на някоя учителка, става ми се рано??? Какво ми става? 

Може би това, което ми липсва е организираният живот. Не че сега правя кой знае какво, но тогава знаех кой ден от седмицата е, коя е датата, колко е часът. Също така имах график - знаех колко време ми отнема всичко, знаех продължителността на часовете и междучасията, след училище отново си обособявах някаква последователност от действия. А сега живея безцелно. Ставам в колкото се събудя или когато реша, че достатъчно съм размишлявала будна. Закусвам, обядвам или ги сливам в едно. Чета, гледам филм, чета, чета, гледам филм, чета, гледам филм, гледам филм.. И така без някаква последователност.. Реша да разнообразя с нещо и то ще е пак някоя глупост - шия гоблен, вживявам се като танцьорка, пренареждам си книгите, разглеждам си гардероба. Всичко е прекалено спонтанно и това може би ме плаши. 

Със сигурност обаче не ми липсват хората, не някои определени, а всички като цяло. Хората искат да ги разбирам, а те не правят същото за мен. Не съм кошче за душевни отпадъци, така че сама ми е по-добре. Засега. Но докога?

Исках да пиша за липсата на училището в живота ми, а пак тръгнах в други насоки. Питам се защо не започна да се подготвям от сега и бързо намирам отговора. След няколко седмици ще съм изморена от хора, изисквания, фалшива учтивост, входни нива и извънкласни занимания, ще искам да съм във ваканция, но няма да мога. Затова сега ще правя каквото се прави, когато имаш свободно време..

- Ina-Ccessibility 2013 ©   

Ей така.. За настроение

Оранжево е небето..

По определение на Енцилопедия Британика, изкуството е:

„Използването на умения и въображение в създаването на естетични обекти и среди, които могат да бъдат споделени с други."

Чрез изкуството всеки може да изрази себе си, идеалите си, мечтите си. Изкуството е начин за бягство от реалността. То се ражда най-вече от емоцията, от тъгата. Възможността за безпрепятствен показ на чувствата и разсъжденията кара все повече хора да прибегнат към този начин на себеизразяване. Изкуството няма граници. Оранжевият цвят на небето е само една от възможностите, които то предоставя.

Архитектура, изобразително изкуство, музика, танц, художествена литература, театър, кино - седемте чувствени умения. Малко хора могат да се похвалят с владеенето на дори едно от тях. Най-добрата професия е тази, с главно действащо лице – талантът. Когато нещо идва „от вътре” то не бива да бъде пренебрегвано. Примамливата възможност за наличие на дългогодишна популярност е факт. Единственото й условие е шедьовър. Картина, песен, книга, филм, движение, пиеса – това са и част от множеството варианти за реализация. Колкото по-нестандартно, толкова по-впечатляващо. В доказателство на това ще дам едни от най-големите творчески постижения на последните няколко десетилетия – сюрреалистичните произведения на Пикасо, измисленият магьоснически свят на Джоан Роулинг, фанастичният филм – „Аватар”.

Най-важното за популярността на един творец е признанието на аудиторията и положителните й отзиви. Със сигурност обаче не всеки разбира чуждото изкуство. В повечето случаи противниците са дори повече от привържениците, защото новаторството рядко бива прието. В едноименната детска песничка, изпълнителката разказва за своя Оранжев свят. Дори тя има своя опонент:

Ала чичко строг, брадат, появи се в къщи
Щом рисунката видя, мигом се намръщи
И отсече важно: Не! Ти грешиш! Така не е!

Като добър пример за всички нас, героинята, в тази емблематична песен на всяко детство, не спира да мечтае. Тя не се отказва от своите оранжеви китари и техният оранжев звън. Точно така трябва да постъпва и всеки творец, защото е достатъчен само един човек разбиращ замисъла и подкрепящ идеята, човек достоен за по-добър приятел дори от най-близките.

Всяка велика идея започва осъществяването си от едно малко вдъхновение. Вдъхновението е изкуство. Способността да вдъхновяваш хората – дарба. Миговете на духовно извисяване присъстват в нашия живот, стига да сме достатъчно способни да ги забележим. Ценителите на музика, живопис, литература, театър също са част от изкуството на твореца. Сетивата зрение и слух ни позволяват да изживеем всеки представител на изкуството.  

"Харесвам историите за бедуините, които по време на дългите си преходи спирали често, за да дадат време на душите си да ги настигнат."

Това е цитат от книгата „Невидимите кризи” на Георги Господинов. В това забързано ежедневие, което не ни предлага нищо ново и необичайно, но ни отнема изключително много време дори за рутината, имаме нужда да спрем и да изчакаме душите си. Когато започнем да виждаме и другия изход на ситуацията, не просто меланхолично да приемаме утвърдения, тогава душата ни е настигнала. 

Душата има нужда от своята „храна” – изкуството. Изкуството разкрива нови хоризонти, представя неизвестни герои, зашеметява с красотата си и има умението да споделя чувствата на своя потребител. Често срещана е възможността да „откриеш себе си” в текста на песен, в сюжетната линия на книга, в сценария на филм. Това е ползата от изкуството – когато няма с кого да споделиш – то е до теб. Дали ще го „сътворим” или „консумираме” е изцяло в нашите ръце и ако нетипичният цвят небе ни прави щастливи и изразява чувствата ни, то никой не бива да ни спира в начинанието ни.

Тази песничка навред, все така ще пея
Знам добре и за напред ще дружа със нея
Даже и да си голям, славно е да виждаш сам...

- Ina-Ccessibility 2013 ©

Чувството да си жив

Не знаех, че излизането на терасата вечер доставя толкова голямо удоволствие. Тъмнината бе погълнала всичко наоколо, освен сградите - озарени в жълти тонове. Целият град се разкриваше пред мен - малък и в същото време - величествен. От някое заведение се чуваше жива българска музика с акомпанимент на китара. Времето беше перфектно - нито топло, нито студено, а просто съвършено. Вятърът разпиляваше косите ми леко, като милувка от любим човек. Не знаех, че толкова лесно мога да открия вдъхновение за нещо по-поетично. Не се случи нещо специално, просто исках да запазя този красив момент, за да си спомням огромната радост от малките неща. Когато баща ми излезе и се облегна на парапета до мен, успявах да виждам профила му с периферното си зрение. Тогава, за мен пейзажът стана незабравим. Бях щастлива. Знаех, че това е чувството да си жив.

- Ina-Ccessibility 2013 ©

I long for that feeling..

I'm scared to get close and I hate being alone..
I long for that feeling to not feel at all!
The higher I get, the lower I'll sink..
I can't drown my demons, they know how to swim!