Лятната ми ваканция не беше нещо особено. Не срещнах голямата си любов, не обиколих света, нито България. Лятната ваканция обаче беше един преход, дори и само между 10 и 11 клас. Когато ме питаха през лятото в кой клас съм, често се чудех какво да отговоря или пояснявах, в кой съм била и в кой ще бъда. От утре обаче, отговорът ще е един.
Тази ваканция ме запозна с мен самата, много повече от който и да е друг период в живота ми. Срещнах много трудности, бях поставена пред избори, размишления, замислих се за неща, в които се бях съмнявала, върнах се в детството си. Цифровата равносметка на това лято възлиза на 14 и половина прочетени книги, 250 епизода от любимия ми сериал, 2 вили с приятели. На пръв поглед това правих цяло лято. Бягах от училище, но се оказа че през последната седмица ми се налага да се връщам там преждевременно. Мога да го приема и като климатизация, за да не ми се стори толкова рязка промяната от почивката и усамотението към уроците и хората.
Разчуствах се докато гледах последния епизод на филма, който беляза детството ми, който успя да не разкъса връзката и въздействието си върху мен през времето, който искам да пренеса на децата и внуците си. Всичко свърши прекрасно, като в приказка, където винаги побеждава доброто. Дали обаче наистина е победило? Наскоро чух в едно предаване, че щастливият край зависи от това къде спираш да разказваш. Беше едно вълнуващо преживяване, доказващо как малките неща значат най-много. Това бе третият път, в който гледам филма - първия път бях на 9, втория на 13, а сега съм на 17. Не се бях замисляла, че интервалите от време са еднакви. Прекрасно беше да помня част от историята, но не и цялата. Да преживявам всичко отново, да пускам следващия епизод с нетърпение, да не знам какво ще се случи. Колко мъдрост има във всеки епизод.. Тези два месеца през, които го гледах ме върнаха във времето, когато се настанявах на дивана в 9 сутринта, за да го гледам с баба и дядо. Когато след края на епизода излизах с момичето от втория етаж, за да готвим с кал и листа на двора, да разхождаме куклите си и да управляваме въображаем ресторант. Колко хубаво беше тогава. Колко необходимо ми е сега да си спомня всичко това.
Купих си дискове, за да запиша всички епизоди и да ги предавам като наследство през поколенията. Ха-ха.. Може би звучи налудничево, а може би наследниците ми ще го смятат за ужасно скучно, както твърдят приятелите ми, на които разказвам плановете си. Дори и да не стане така, поне ще го имам за след още 4 години, готов без да се налага да го търся по всевъзможни сайтове.
И така.. днес приключва ваканцията, приключва и досега ми с детството, приключи и вдъхновението ми за последните 2 месеца. Толкова много емоции, толкова много чувства, че днес си заслужаваше да си поплача и да напиша това, заради което страдам.
- Ina-Ccessibility 2013 ©
