ВВС - "Вдъхновение във всяка страница" е поредица на блога
Ina-Ccessibility, която представя романи или поредици, по начина, по
който авторката на блога ги е изживяла и в зависимост от впечатлението,
което са оставили у нея.
"Птиците умират сами"
Първи впечатления:
Веднъж, след поредната прочетена книги, попитах майка си коя е нейната любима. Тя каза "Птиците умират сами" без да се колебае. С нея може би си приличаме по повече неща от колкото се различаваме, въпреки че го отричам, затовареших да се доверя на вкуса й. Преди много време даваха сериал, но си спомних само една сцена от него и името Ралф, така че не мога да кажа, че съм знаела много за самата книга.
За автора:
Колийн Маккълоу (на английски: Colleen McCullough)е австралийска писателка, родена през 1937г. По професия е невролог и работи в различни болници в Сидни и Великобритания, след което в продължение на десет години се занимава с изследвания и преподаване в САЩ. Издава няколко световноизвестни романа, сред които е и "Птиците умират сами".
Сюжет:
Меги е единственото момиче в семейство Клийри. Заобиколена само от братя, за нея е трудно да се приспособи. Когато за четвъртия си рожден ден тя получава мечтаната кукла като подарък, братята й бързо съсипват радостта. Голямото семейство, което не спира да добива нови членове, живее бедно в Нова Зеландия, когато изненадващо лелята на Меги (сестра на баща й) им изпраща писмо с предложението да се преместят при нея в Австралия, като ще им завещае всичко след смъртта си. Леля Мери Карсън е изключително богата вдовица, която няма деца. Примамливото предложение веднага бива прието. Така семейството се подлага на дълго и изтощително пътуване с кораб и влак. На гарата ги посреща 28 годишният Ралф де Брикасар - духовник и приближен на г-жа Карсън. От пръв поглед той обиква Меги, която тогава е едва на 9. Дали привързаността им ще прерасне в нещо повече, или неговият дълг към църквата и възрастовата има разлика ще надделеят?
В процес на четене:
Отне ми доста време да прочета книгата, не защото не ми бе интересна, а защото главите бяха дълги, което не ми позволяваше да чета за по-малко от час една от тях. Рядко разполагах с това време, но в последните три дни се амбицирах и реших, че е време да разбера какво се случва накрая. Странно как ненавиждах обстойните описания на Балзак, а обожавам тези на Маккълоу. Всеки детайл е представен толкова добре, че съм сигурна че в някои моменти дори усещах аромата на цветята в градината на Дройда. Сега като се замисля ми изскачат толкова много сцени пред очите, че просто не знам от коя да започна и дали няма да издам прекалено много, за някой който не я е чел. Затова само ще назова няколко съществителни, с които се надявам просто да прикова вниманието ви към книгата: куклата, смъртта, пепел от рози, пожарът, съпругът, островът, детето, Рим, дъщерята... В началото книгата беше наистина драматична, до края дори плаках на няколко пъти. Имаше моменти, в които романът имаше по-съвременно звучене, наподобяващо "Дяволът носи Прада" или някой подобен чиклит, но не беше прекалено и присъстваше само към края. Този модернистичен привкус би съсипал всяка трагична история, ако авторът не знае как да го вплете. Определено писателката на "Птиците умират сами" разбира от писане, защото романът бе страхотен през цялото време. Наистина почувствах историята много близка и болезнена до себе си, но не защото съм се влюбвала в духовник, нито защото имам братя. Просто може би силната любов и рождената дата на Ралф (23.09.1893), и постъпките на Меги ми повлияха много силно. Книгата става любимата ми класика и се нарежда до представителите на други жанрове "Шестото клеймо" и "Стъклен дом".
Други становища:
Неналични.
Песен напомняща ми за книгата:
*Първо да поясня, че това е нещо, което правя за пръв път във ВВС-тата си. Смятам, че е интересно и нестандартно. Видях идеята от padfootandprongs07 в YouTube и реших да я използвам. Ето първата част на нейните Books and Songs - http://www.youtube.com/watch?v=6BVL1s1L1vs. Ще слагам под заглавието на песента и изречението, което отговаря най-силно на книгата.
Песен №1 - Phildel - Beside you
In my simplified world, we're a boy and a girl. In my house on the hill, there is room for you still!
(В моя опростен свят ние сме момче и момиче. В къщата ми на хълма все още има стая за теб.)
Песен №2 - The Pretty Reckless - You
You can't see me, no, like I see you!
(Не можеш да ме видиш, не, както аз те виждам!)
I can't have you, no, like you have me!
(Не мога да те имам, не, както ти ме имаш!)
I can't steal you, no, like you stole me!
(Не мога да те открадна, не, както ти ме открадна!)
Песен №3 - Florence and The Machine - Cosmic love
The stars, the moon, they have all been blown out! You left me in the dark!
(Звездите, луната, всичките бяха взривени! Ти ме остави в тъмнината!)
No dawn, no day, I'm always in this twilight.. In the shadow of your heart!
(Няма зора, няма ден, винаги съм в този здрач.. В сянката на сърцето ти!)
And in the dark, I can hear your heartbeat, I tried to find the sound!
(И в тъмнината мога да чуя туптенето на сърцето ти, опитах се да последвам звука!)
But then it stopped, and I was in the darkness, so darkness I became!
(Но после, то спря и аз останах в тъмнината, толкова мрачна станах!)
Голямата еуфория около рождените дни.. И за какво е всичкото това суетене? Седмица преди да навърша 17 вече чувах хората да ми напомнят за предстоящия ми "празник": "Другата седмица имаш рожден ден!", "Малкото ми момиче става на 17!", "Измисли ли как ще се облечеш на рождения ден?" "Не мога да повярвам колко бързо минава времето!". Да и аз също. Всякa година започна да ми става все по-безразлично как съм облечена, колко подаръка ще получа и колко пожелания. Не искам количество, а качество, колкото и изтъркано да звучи. Преди правех дълги списъци с мечтаните "изненади", сега се старая да няма неща, които да искам толкова много, а да мога да получа само на рожден ден.
Хората смятат, че да си роден на празник е предимство. Не мисля, особено в такъв като днешния. Винаги оставам в сянката на съученичките ми, смятащи се за жени, изправили косите си и обули най-високите токчета. От кога външният вид стана толкова важен и защо трябва фрапиращо да изпъква на определени дни. Нямах желание за прическа, нито за рокля, още повече за търсене на нова визия. Облякох се така че да ми е удобно, същевременно малко по-официално от обикновено и разбира се изразяващо моята същност, не нечия друга.
В училище ми подариха наистина красив букет. Радвам се, че учениците ми ме оценяват и съм създала добро впечатление у тях. Беше мил, но очакван жест, поради завистта на хора, които злобно ми разкриха изненадата! Денят ми продължи изпълнен с фалшиви усмивки, целящи единствено получаването на бонбон. Социалната мрежа не пропусна да ми нареди над 50 пожелания, някои от които с трибуквената абревиатура - ЧРД. Хора, с които съм разговаряла по веднъж, отделиха от времето си, за да ми напишат поне това.
За съжаление, ето го краят на деня. Сама съм и единственият ми приятел е белият електронен лист. Мога да му кажа всичко, без да ми се присмива, съди, опонира. Мога да му споделя всичко, без да се притеснявам, че two can keep a secret if on of them is dead. И в този край на деня, осъзнавам, че получих пожелания от много хора, усмивки от още повече, но за какво ми бяха те, като тези, които твърдяха, че съм важна за тях, не ме дариха със свое пожелание. Не е за пожеланието, за жеста е. Да разбера, че въпреки всичко заслужавам на рождения си ден едно "Да си жива и здрава!" или "Весело изкарване!". Сега не съм важна, разбрах! Но преди бях.. Хората ли не ме заслужават, или аз не ги заслужавам? Благодаря, че ви имаше. Жалко, че сега ви няма..
Преди около четири и половина години, на рождения ден на най-добрата ми приятелка, създадох своя профил в kefche.com. Исках да имам за потребителско име Риана и момчето, което тогава ми помагаше с регистрацията го написа по следния начин - PuaHa. Естествено след това името излизаше само с малки букви и се чудя дали някой се е замислял за това му значение, освен за недобре звучащото Пуаха.
Започнах да развивам профила си заедно с братовчед ми. Имах нови цели в живота - да събера горичка с възможно най-много листенца, профил с най-много посещения и да усъвършенствам техниките си за оформление на описанието. Още помня как плаках, когато по незнайна причина занулиха горичките, а аз бях събрала около 1000 листенца. Спомням си и как стоях до полунощ за да напиша съобщението, което ми се полагаше на всеки час - "Менкам листенца!". Колко много се радвах, когато се изкачвах в класацията за най-посещавани профили! Сещам се и за отделянето на няколко часа за подготвяне на ново описание с помощта на PhotoScape и PhotoShop. Търсех с часове картинки в deviantart. Дори си запазвах html-кода на всяко описание, за да мога да си ги припомня един ден. Радвам се за това си решение. О, имаше и музикален плейлист и дискусии, и групи, и аквариум, и игри, и снимки.. Колко беше хубаво!
Най-много от всичко обаче ми липсват приятелствата, които създадох там. С братовчед ми и още едно момиче дори бяхме създали организация ОЧБЖ (Обединение на чушки, баници и жаби). Знам, че звучи глупаво и абсурдно сега, но това за мен е един хубав спомен. Спряхме да разговаряме с това момиче и аз не знам защо. Отчуждихме се. Там създадох и още едно голямо приятелство с момиче от моя град. Изкарахме едно цяло лято заедно на басейн в коментари за профилите на останалите. Сближих се с момче от моя клас, с което не се разбирахме, до момента, в който установихме наличието на еднакви интереси - kefche. И още много, много хора, чиито имена за съжаление не помня. Хора, с които се разбирах, на които имах доверие, понеже те нямаше на кога да разкажат "клюката" която бих им споделила аз себе си. Хора, с които можех да разговарям, без да чувам думите си от друг на следващия ден.. Неща, които не ми предоставя Facebook, например.
Сега ми остана възможността само да си спомням. Защо ли? Защото новото kefche не е като старото, няма ги същите потребители, няма я атмосферата, която създаваха. Липсват ми тези приятелства, тези емоции, тази целенасоченост в действията. Искам отново да се вълнувам за подредбата на описанието си, да пиша с различни шрифтове Welcome, да търся интересен дизайн за рамка, да оформям бутони, да откривам картинки. Сега може би старите функции не работят. Колко се ядосвах, когато някой копираше описанието ми, а от друга страна бях толкова щастлива, че някой го оценява, дори да е по този начин.
Не това не е една от най-поетичните ми творби.. това просто е неусъвършенстваният ми изблик на чувства, породени от разгорялото се в главата ми въгленче изпълнено с чувства.
Необходими продукти:
Около 1 л. вода;
1 к.ч. олио;
1 средно голяма глава лук;
1 малко бурканче джупане;
1 буркан с белени домати;
2 и половина шепи фиде;
1 зеленчуков бульон;
Черен пипер и чубрица на вкус.
Начин на приготвяне:
Средно-голяма тенджера се напълва до половината с вода. Слага се на среда температура (степен 3) на котлон. След като водата заври, се слага малко олио и нарязана на ситно една глава лук. Ако е необходимо, намалете котлона и оставете да ври за около 15-20 минути, за да омекне лукът. Добавете малко бурканче с джупане или ситно нарязани морков, чушка и магданоз. Оставете на котлона за още 10 минути, като разбърквате от време на време. Докато чакате да изтекат десетте минути, пасирайте с миксер буркан с домати или ако нямате такъв, обелете 3-4 до 5 домата в зависимост от големината, като цялото количество на получения доматен сос да бъде около 300-350 мл. Добавете соса в тенджерата и разбъркайте. След това сложете 2 и половина шепи фиде, един зеленчуков бульон и по желание малко черен пипер и чубрица. Премахнете от котлона кодато фидето набъбне и опитвайте, за да разберете има ли нужда от още варене. Разбърквайте често, за да не полепне фидето по дъното. По желание пасирайте, ако искате крем супа. Сервирайте със стръкче магданоз върху супата. Успех! :)
