Моето его се извинява

Човешко отношение ли е извинението, или всъщност един опит да покажем на себе си, че не сме чак толкова лоши, че не сме сбъркали чак толкова много? Какво получава човекът насреща освен няколко състрадателни думи? Какво получава човекът, който е имал нужда да му бъде помогнато, но е успял да се справи сам след твоя отказ? Кому е нужно извинение за нещо вече осъществено и приключено без чужда помощ? Извинението е връх в егоизма. Човешко отношение е да живееш всеки ден така, че да няма на кого и за какво да се извиняваш. Защото извинението не е нищо повече от гузната съвест на един вглъбен в собственото си его човек. 

Sex chat

***

Младите са ви виновни

Защо бе, хора?

Защо все младите са ви виновни.. виновни за възпитанието, което вие сте им дали?

Защо да са виновни младите за течението в музиката, което вие създадохте, за най-утвърдените певци, които са на вашите години, както и техните текстописци, режисьори, продуценти, стилисти и гримьори?

Защо обвинявате младите, че слушат чалга в дискотеките, след като хората от вашето поколение притежават нощните клубове и допускат малолетни в тях?

Защо се възмущавате на Гери-Никол, на Фики, на Сузанита, чиито родители гордо застават до тях и ги подкрепят, понеже така са ги възпитали и такива ценности са им заложили?

Защо да са виновни младите за това, което медиите, изградени от хора от вашето поколение, пускат в ефир?

Защо се възмущавате от ниската култура на днешното поколение, след като техни учители са вашите съученици?  

С какво са виновни младите за политиците, които вие избирате още преди те да имат право на глас?

С какво са виновни младите за желанието да бягат от родината си, която превърнахте в бунище, а не съумяхте да възпитате поколение, което да оправи всичко съсипано от вас през годините?

Нека младите изкупят грешките на несбъднатите ви амбиции, ниския морал, жаждата за пари и липсата на ценности.

Младите са отражение на възпитанието, което вие им дадохте и наложихте с цялото си присъствие или отсъствие от живота им.

- Ина Велева

ВВС№13 - "Хиляда сияйни слънца" - Халед Хосейни

ВВС - "Вдъхновение във всяка страница" е поредица на блога Ina-Ccessibility, която представя романи или поредици, в зависимост от впечатлението, което са оставили у авторката.

"Хиляда сияйни слънца" - Халед Хосейни

Не знам какво става напоследък – дали прекалено много ми липсваше четенето и по тази причина всички книги са ми инересни, или просто наистина попадам на много добри попадения! Още едни пет звездички за третата книга от лятото! Още една история, която ме разтърси, накара ме да чувствам и изгради у мен впечатления, които украсиха представата за борбеността на жените създадена от „Не без дъщеря ми” и сериала „Клонинг”.

• Първи впечатления:

Авторът беше препоръчан на майка ми, а специално „Хиляда сияйни слънца” бе препоръка от приятелка. Имах подозрения, че ще бъде подобна на „Не без дъщеря ми” и тъй като тези сюжети са ми особено интересни, реших да избера нея за следващо свое четиво. Имам и другите две книги на автора в библиотеката си, но тази предизвика най-голям интерес у мен.

• За автора:

Не знам почти нищо за него освен написаното като послеслов в края на книгата. Очевидно отдаден на каузата да помага на бежанци, Хосейни избира още един успешен начин, чрез който да докосне сърцата на хората – чрез дарбата си да пише.

• Сюжет:

Мариам и Лайла – две коренно различни жени, представени пред предизвикателството да делят общ покрив по принуда. Премеждията, които ще ги сполетят описват ислямската култура по най-тежкия, но истински начин, като представят пред читателя един свят, иначе дълбоко скрит под бурката (фереджето) на обикновената домакиня.

• В процес на четене:

Мариам винаги ми е била любимка. От самото начало безмълвната й тъга, превърнала я по-късно в силна и справедлива жена, ме накара да я определя за свой любим герой в произведението. Като, че ли Мариам изживя най-много болка в това произведение – загуби майка си, обвинява се за смъртта й през целия си живот, не получи обичта на баща си, омъжи се не по свое желание, не успя да има своя рожба, която да й бъде утеха и накрая понесе наказание за смелостта си. Сякаш Мариам беше двигател на цялото произведение, а накрая не получи възмездие – дори не успя да прочете писмото от баща си. Не я упреквам за студеното държание към Лайла в началото. Все пак тя искаше да има нещо свое, нещо, което колкото и да я тормозеше, не усещаше заплаха, че ще изгуби.

Лайла от своя страна намери щастието. Тя имаше що годе прилично детство, изпълнено с обичта на баща си и, ако не тази на майка си, то поне имаше и двамата родители до себе си. Успя да намери любовта в своя най-близък приятел , не чувстваше вина за загубата на родителите си и в крайна сметна реши, че е по-изгодно за нея да се омъжи за Рашид, които прави женитбата им по нейно желание. Когато пратеникът на Рашид обяви смъртта на Тарик, изпитах първата силна емоция, която ми даде книгата. Как така мъртъв? Не е възможно? Какъв е смисълът? За какво ще се бори Лайла? За какво ще й бъде свободата, ако той е мъртъв? В перфектната любовна история, която си представях, двамата щяха да се търсят цял живот и накрая щяха да избягат. В този сюжет обаче не участваше Залмай. Е, така или иначе, Тарик се върна от мъртвите и то по най-неочаквания, но естествен начин – появи се пред вратата й все едно никога не е заминавал.

Избързах с развитието на действието, а искам да се върна на още една потресла ме с жестокостта си сцена –тази, при която Рашид заключи двете си съпруги както и Азиза, държа ги гладни, жадни и без слънчева светлина като назидание за волността, която са си позволили – да избягат. Бях почти сигурна, че някой ще умре в тази ситуация – вероятно Мариам или Азиза. Не се случи така, но това беше още една от причините да се възхитя на непредвидимостта на произведението.

Оставянето на Азиза в сиропиталище беше мъчиелно и за мен самата, тъй като тя най-силно наподобяваше силата на характера на Мариам. Разговорите, по време на свижданията ме накараха да й се възхищавам. Така и обаче не разбрах какво наистина се е случило там. Какво е предизвикало заекването й, какво я е наплашило и защо не го сподели с Лайла, която така и не попита.

Рашид е мъртъв. Да. Подобаващ край за безхарактерен герой. При него съществуваха само две неща – побоища почти до смърт и побоят предизвикал собствената му. Подходящ край за него. Едва ли би осъзнал или поправил грешката си, ако героят му бе останал жив.

Смъртта на Мариам беше като живота й – тиха и въздействаща, без много подробности, но с достатъчно предизвикана емоционалност у героите. Направи ми впечатление човечността на талибаните, които сякаш бяха променили образа си за нейната смърт – първо съдята, после и надзирателя в камиона, който я извозваше до стрелбището.

Главоболието на Тарик ме беше уплашило до степен, при която си мислех, че той ще бъде поредния смъртен случай в произведението. Е, не се оказа така.

Писмото от Джалил хан, видео касетата с Пинокио и завещанието за Мариам, трябваше да бъдат предадени на самата нея. Това, че Лайла получи щастие, любов и единственото останало на Мариам от баща й ме разочарова.

Изненадващо завърших книгата на 11 септември и в последните няколко страници открих параграфи за атентата – таматично съвпадение.

Като заключение бих казала, че книгата е изключително въздействаща, запознава читателя с исторически факти, с реалността на една съвсем различна култура, с предизвикателството да бъдеш жена в арабския свят и смелостта да извоюваш щастие и свобода. 

• Други становища:

• Крайна оценка на книгата: ★ ★ ★ ★ ★- 5/5 

 - Ina-Ccessibility 2015 ©

Midnight love thoughts #2

И тогава нещо се скъса.. нещо дълбоко в мен отекна със страшен звук. Болезнен звук. Звук на нещо приключило. Но този звук го чух отдавна. Още преди два месеца. Сега обаче беше по-страшен. Звукът на това, че се опитваш да ме изтриеш от живота си. Жалко. Много жалко. Сякаш ти оставих лоши спомени или разбих сърцето ти.. не, не го направих - и съм повече от сигурна в това. Порасналите хора не правят така. Те не трият спомени, защото знаят, че един ден ще им останат само те. По-добре ли ти стана като ме изтри? Като метафорично ме зачеркна от живота си? Жалко, много жалко.. Дано си се почувствал по-добре. Сигурно изхвърли и онзи мой ластик нали? Но, ако не значеше нищо за теб, нямаше да ти прави впечатление дали е там, или не.

Midnight love thoughts

И изведнъж човекът, с когото си разговарял с чааове и си мислел, че никога няма да си тръгне - си отива. Ей така, без причина, без много шум, без последно сбогом - от онова, което само влюбените могат да си кажат. Тръгва си почти толкова неочаквано колкото и дойде в живота ти. Той не е от хората, които искат внимание. Той е от онези студените, които не можеш да разтопиш, колкото и да опитваш. Той е изградил стени около себе си и не те допуска отвъд. Започваш да се питаш дали просто си е такъв, или ти не беше достатъчно добра, но и това няма смисъл. Късно е да си задаваш въпроси. Късно е да търсиш отговори. Късно е те да променят нещо. Колкото и да е било кратко, в тези моменти ти се чувстваше безсмъртна. Тогава времето, разстоянието, миналото и бъдещето бяха просто понятия без значение. И сега, те отново придобиха смисъл, защото СЕГА него го няма, остана в миналото, но се молиш да бъде част от БЪДЕЩЕТО. За теб вече няма СЕГА има утре,  когато ще го видиш и преди 2 месеца, когато устните му още търсеха твоите. Защото ти помниш онзи жаден поглед, онзи плам, онзи блясък, който само ледовете в най-студените дни отразяват. Мислеше, че ще е завинаги, нали, но не е. Нищо не е завинаги. И спомените няма да са завинаги. Няма завинаги. Няма вечност. Има само кръговрат. И обратите в живота са именно това. Нали чак сега осъзна колко си била щастлива? Преди не го оценяваше достатъчно. Беше просто приятно чувство, пеперуди в стомаха и усмивката ти рано сутрин. Има обаче едно неписано правило - само истинското щастие може да доведе до истинска болка. Не, не си егоист, защото искаш това, което смяташе за свое. Ти си просто човек, който е изпитал магията наречена любов, но не се притеснявай - има и по-страшни болки. Като тази, наречена обич..