Той е.
Тук е.
Сърцето ми отново почуства празнината от липсата му,
изграждана в продължение на 476
дни. Обичах го и знам, че още го обичам, колкото и да се старая да продължа
напред. Не бях се запитвала колко ми липсва, защото чувството, породено само от
мисълта, беше болезнено. Сега обаче се замислих, без да го искам. Замислих се колко
ми липсват най-вече разговорите ни и приятелството, което разруших с изблиците
си на чувства.
Той отговаряше само на един от критериите ми за мъж, но ми
беше напълно достатъчен, за да го обичам повече от всички руси и синеоки изпълняващи
списъка ми. С него можех да говоря за всичко. Никога не бях го питала каква
музика слуша или какви филми обича. И без тези отговори постепенно разбирах
всичко.
Той ми даде надежди, надежди и очаквания, които не оправда.
Колкото и да го обвинявам все още усещам, че аз съм виновната. Затова и сега
мотото ми е такова – „Не очаквай нищо от никого, за да не бъдеш разочарован.”
Аз хванах конецът на надеждата, който ми бе подаден, както дете стараещо се да не изпусне хвърчилото си.
Нов ден. Ново начало. Нови мисли. Все същите чувства.
Надявах се, че който е далеч от очите е далеч и от сърцето, но установих, че
който е перманентно в мислите е винаги близо до сърцето. Всяка мисъл за него
сякаш изсипваше лъжичка сол в отворената ми рана. Всеки спомен бе придружен от
краткотрайна усмивка и много последвали сълзи. Сълзи, които с времето
преглъщаш, които с времето изсъхваха и които с времето се превърнаха само в
пареща болка в очите, която никой не виждаше.
Опитвах се, ако не да забравя, то поне да скътам чувствата
си в най-тъмния ъгъл, на най-тъмното чекмедже на душата си. Залъгвах се с
увлеченията си към други, надявайки се на някаква помощ от всичко това. Тези
увлечения обаче се отказаха краткотрайни, мимолетни, безполезни. Предполагам,
че имаха въздействие подобно на това на наркотиците, за които ни обясняваха в
училище – първоначално се чувствах щастлива под въздействието им, постепенно
щастието се превърна в безчувственост, а след като влиянието им приключи, се
чувствах двойно по-нещастна.
Пробвах с вино, тъй като не понасях вкуса на алкохола, а
тази напитка имаше малко по-приятен вкус. Отново същото повърхностно и нетрайно
въздействие.
Реших да чета книги с надеждата те да ме отдалечат от моя
свят. Истории, сюжети, действия, препятствия, герои - все различни. Любов –
еднаква. Споделена. Очевидно и книгите не помагаха – караха ме да се
самосъжалявам.
Започнах да рисувам. Слагах слушалки в ушите си и усилвах до
край Paramore, The Pretty
Reckless, Lana Del Rey или Florence & The Machine. Влагах цялата си енергия в рисуване.
Не винаги произведенията ми бяха с определена цел. Понякога просто творях с
пръсти и темперни бои. Въпросът е, че не мислех за нищо друго.
Изолирах се в собствен свят. Не вярвах на никого, отчуждих се
от приятелите си. Изслушвах техните проблеми, но никога не споделях моите.
Предпочитах да рисувам, крещя или бия възглавницата си, отколкото да разкрия
болката в гърдите си.
Така минаваха дните ми.. един след друг. Тази ми любов поне
ме отдалечаваше от останалата част от объркания ми живот.
- Ina-Ccessibility 2012 ©
