четвъртък, 14 юни 2012 г.

Празнично настроение и щипка тъга

  Преди по малко от седмица в родния ми град бяха проведени Славейкови празници. Това е любимото ми време от годината. Трявна се изпълва с хора, дезориентирани и питащи ме как да стигнат до определено място. Често спирам забързаната си крачка, за да не разваля снимката на въодушевените туристи. Градът се зарежда с още повече от този специфичен дух, който притежава. 
  Надявах се да посетя колкото мога повече от мероприятията за четирите празнични дни. Присъствах на откриването и се почувствах горда. Почувствах се горда след прекрасните думи на вицепрезидентката ни, която беше оказала честта да присъства. След поставянето на началото на празниците, в нашето читалище, както му казваме, се състоя концерт на Северняшкия ансамбъл - Плевен. Заинтригувана съм от фолклорното изкуство, затова и ми беше толкова интересно. Носиите бяха пъстри, пендарите проблясваха под светлината на прожекторите, синхронът и хореографията бяха зашеметяващи. Осанах изключително впечатлена от представлението. 
  Следващият ден бе още по-вълнуващ. След обяд започна дебатът, който организира моето училище всяка година по повод честването на въпросните празници. Тази година темата бе "Традициите от времето на Славейков са актуални и днес". И като казах дебат, нямах предвид ожесточен спор като тези по телевизионните предавания. Имах предвид дискутиране на тема по строги правила. Аз бях едната от шестте участнички и то тази, която иаше честта да завърши дебата. Отрицавах тезата и твърдях, че традициите са ужасно видоизменени. Смятам, че се представих отлично, имайки предвид колко съм самокритична. Журите не беше в наша полза. Може би защото беше пристрастно, може би защото не вникна в нашите аргументи, може би защото просто смята, че другите се по-добри. Няма значение. Отдавна спря да ме интересува кой получава първото място. Колкото и егоистично да звучи - аз се интересувах само от собственото си представяне и цялостната изява на отбора и смятам, че оправдах доверието на преподавателката си. 
  Около 2 часа след края на дебата имаше пиеса на тревненски самодеен актьорски състав. Пиесата беше нестандартна, но интересна. Така отбелязах още едно посещение в програмата на вълнуващата седмица. В 21:00 започна спектакъл на открито. Под звуците на музика, танциори облечени в носии, играха танц или може би театър... със сигурност имаше и от двете. Залезът беше красив, а музикалният съпровод го правеше още по-въздействащ. Прибрах се уморена от дългия ден.
  И да си дойда на думата - частта от разказа ми, заради която написах всичко. Литературното четене в Славейковата къща, беше с предсавители, аналогично, от Славейковото училище. Всяка творба бе уникална сама по себе си. И аз имах възможност да участвам, но отказах, защото когато пиша, пиша от сърцето си изливам душата си. Повечето пъти обаче, както казват, вдъхноведието никаго не идва от щастие. Така е и с мен. А предвид това, че споделям изключително рядко ми се вижда непосилно да изляза пред публика, за да прочета творбата си. Всъщност сега пиша книга, колкото и абсурдно да звучи. Предполагам, че никога няма да я пусна в продажба, или там както се казва. 
  Най-голямо въздействие ми направи финалът на лителатурното четене. Първо, като черешка на тортата, моя приятелка прочете последноо призведение - лично нейно. Поема, и то каква! Това момиче е просто невероятно. След нейният грандиозен финал, кметът на нашата община разказа притча, която смятам, че ще запазя в себе си много дълго време. Ето и какво гласеше тя: "Господ решил, че човекът започва да се възползва все повече от божествените си сили, затова преценил, че те трябва да бъдат скрити. Събрал светците и ги помолил за предложения. Един предложил да заровят божествения дар. Останалите предположили, че хората много лесно ще го изкопаят. Друг дал идеята за пускането му в дъното на океан или море. Някой обаче можел да доплува и отново да го открие. Тогава Бог предложил да го скрият в човека, той няма да се сети, че е в него". С това завърши речта на г-н Николов, като той ни приветства да потърсим божественото в себе си, защото всеки го притежава. Как ли не се разплаках. Наистина съм впечатлена от думите му!
  Оказа се, че гост на литературното четене е големият поет - Недялко Йорданов. На него му направи впечатление как всяко второ есе бе за любовта. Припомни си, че по негово време ученическата любов е била забранена. Когато бил на 16, неговата учителка го събрала заедно с приятелката му - също на 16. Учиелката, - 31 годишна и с прекалено остарели разбирания за един юноша - им казала да внимават, защото първата любов никога не завършва щастливо. Това беше едно от нещата, което ме трогна в речта му, защото го знам от личен опит. След това, той изрецитира стихотворението си написано по същия повод.

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено
по темата, наречена съдба,
и мислеха, че всичко са узнали,
щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват
това, което крият всеки път,
но вярваха, че докато са живи,
те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се -
животът има свое странно Не:
шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,
а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато
света се гледа с четири очи
и радостта е двойно по-богата,
а мъката наполовин горчи?

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано
морето, този вечен великан -
голямо като обич неизказана
и синьо като път неизвървян.

Благодаря Ви, г-н Йорданов, за честта да присъствам на подобен разказ от ваша страна. Благодаря Ви, г-н Николов, за възможността да се насладя да подобни величествени тържества в града ни.
Благодаря Ви, г-н Славейков, за това, че сте направли толкова много за нашия град и заслужено в момента сте патрон на училището ми и мероприятия от подобен тип. 
Блягодаря и на Господ, че ми е отредил да се родя точно в този град!
- Ina-Ccessibility 2012 ©

Няма коментари:

Публикуване на коментар