Всяка книга трябва да завършва с "..и те заживели щастливо!". Не знам дали е в следствие на всички детски книжки, които ми четяха докато бях малка, или поради някаква незнайна друга причина, но мразя книги, които завършват със смъртта на един или повече герои. В това няма смисъл.
Най-яркият ми такъв пример е "Хамлет". В момента го учим в училище и не спирам да изпадам във вътрешни гневни изблици защо го прочетох, защо го обсъждаме толкова време, защо пишем километрично домашно за него, след като всички главни герои накрая умират. Същото изпитах и при четенето на "Моят Свети Валентин" от Лорън Оливър. В тази книга изживях един и същи ден 7 пъти, в началото с изключително малки разлики. И накрая ме обзе надежда, че всичко това няма да е напразно, че след всички поуки, които се извади, Саманта ще открие начин да не умре. Но не! Всичко приключи със смъртта й.
Да, да, яд ме е да чета такива книги, защото просто това съм си аз. Защото не харесвам реалистични книги, книги за проблемите на времето, в което живеем и книги за заобикалящия ни свят, книги, които както всеки живот, завършват със смърт. Чета, за да избягам от страшното настояще, в далечни несъществуващи земи, в бъдещи примерни светове, в различни погледи над света.
Чета, за да се скрия. Да се скрия от чувствата си, от страховете си, от заобикалящата ни трагедия.
А ти защо четеш?
- Ina-Ccessibility 2012 ©
Няма коментари:
Публикуване на коментар